За празника на любовта
Чудих се известно време дали да пиша нещо тематично за този ден. 14 февруари. За някои – ден като ден, за други – празник неповторим…
Реших го – ще пиша. Пък да видим какво ще излезе в крайна сметка 😀
Защото обичам да разказвам собствени истории и този път няма да изневеря на себе си.
Истината е, че ние с Борис никога, ама никога не сме првили нещо кой знае колко специално на този ден. От онзи тип сме – ден като ден. Може да се каже, че предпочитаме да празнуваме Трифон Зарезан, отколкото Св. Валентин (за тези, които не знаят – аз не пия, нале) 😀
Не, че не ме е изненадвал с някакви жестове, но просто знам, че това не е неговото. И предпочитам да не се насилва, ако трябва да бъда честна 😀
Никога няма да забравя една картиччка, която ми подари на този така наречен празник. Даже я беше надписал. Още я пазя.
Не разбирам обаче хората, които чакат точно този ден, за да разберат колко точно ги обича тяхната половинка. Не разбирам и как един голям букет от рози би бил равен на една обич.
Знам ли, вероятно не съм от най-романтичните личности на тази планета, но някак никога не съм очаквала половинката ми да се сеща, че на дадена дата имам еди си какъв празник и очаквам от него да получа минимум букет и шоколадови бонбони, като една кутийка с бижу никога, ама никога няма да е излишна.
Мерси… Предпочитам да се сеща, че имам нужда някой да пусне една миялна вместо мен или пък да гледа детето докато аз се видя с приятелка.
Не разбирайте погрешно, че ако той се яви с тези неща ще го върна или пък ще се направя на две и половина… Сигурно ще се зарадвам. Най-вероятно.
Но повече ми държи влага, когато сготви за цялото ни семейство и не ми прави забележка, че не съм му изпрала еди си коя тениска.
В последно време започнах да си давам сметка за истински важните неща в живота. За онези най-миниатюрни жестове като например това да се сети да изхвърли боклука без да го подсещам аз.
И съвсем наскоро си дадох сметка, че няма какво повече да искам. Няма как да получа повече, не защото той не може да ми го даде. А защото той го дава непрестанно и под всякаква форма.
Също си дадох сметка и за това, че аз не му благодаря достатъчно често. И започвам да се поправям. Защото любовта не е само да искаш.
Защото трябва и да даваш.
И ако в тази игра сте влезнали вие двамата, то трябва да я изиграете докрай. Нищо, че понякога може и двамата да се връщате на стартово ниво. Все някой ще се изправи и ще започне да помага на другия. За да продължите пътя си докрай.
Малко уважение, малко подкрепа, малко доверие, малко помощ… И нещата наистина могат да бъдат розови и без розови очила.
Та, така започнах да я разбирам аз любовта. Тя се познава по малките жестове, които най-често забравяме.
Които обаче са най-важни за нея и именно те я поддържат.
Да завършим освен този текст с клишето на клишетата?
За любовта не е нужен празник. Нея я празнуваме всеки ден.
Такова е то… Колкото и клиширано да звучи.
Нали не ми повярвахте, че този така хаотичен текст ще приключи просто така 😀
Имам още нещо важно да споделя!
На този празник си позволете да обичате и себе си. Защото ако не се обичате, то колкото и любов да давате, няма да я бъде съвсем.
Всичко започва от нас. И ако не се обичаме и не полагаме грижи за самите нас, то няма как да дадем достатъчно на другите около нас.
Такива едни неща напоследък осъзнавам и разбирам и съвсем скоро ще започна да говоря повече за тях <3
Об(л)ичайте (се) и бъдете обичани
Поздрави и до нови срещи!
Вики, хохо
П.с.: Внимавайте какви ги вършите, че скорпионите са си скорпиони…
КОЯ СЪМ АЗ?
Казвам се Виктория и съм на четвърт век. Майка съм на най-щурото хлапе на света - Борил. Споделям за майчинството, детето, игри, идеи и всичко, което преминава през живота ми. Винаги гледам от забавната част на нещата и съм тотален оптимист и мечтател. <3
